Ден 1 10.06.2006
Автобусът пълен със студенти се отправя по автомагистрала “Тракия” към Пазарджик. В този град с население от 76000 души се намира църквата
“ Успение на Света Богородица”. Тя е построена през 1837 година и е прочута с иконостаса си. Включена е към 100-те национални туристически обекта.
След това се отправяме на юг към Родопите. Минаваме през кариерите за варовик до село Огняново – едни от най-големите в България.
Вървим покрай язовирите Въча и Кричим. Впечатляват с размерите си, както и с огромната язовирна стена. Река Въча е дълга 120км и е най-големият десен приток на Марица, разположен изцяло на територията на България.
Минаваме през село Михалково, известно с единствените естествено газирани минерални води у нас.
Вечерта достигаме крайната точка за деня – град Девин. Населението е 7200 души. Типичен планински град, характеризиращ се с планинско земеделие и дървообработваща промишленост. Най-популярен обаче е той с бутилирането на минерална вода и курортната си дейност, обусловена именно от наличието на лечебната течност. В последните години в града са изградени модерни хотели. Групата нощува в хотел “Елит”, а съвсем наблизо е разположен свръхмодерният петзвезден спа-хотел “Орфей”. Като бързоразвиващ се туристически град Девин предлага спретната главна улица с редица ресторанти и заведения.
Ден 2 11.06.2006
Денят започва с посещение на спа-хотел ”Орфей”. Експресната обиколка, съпроводена от коментара на любезните служителки в хотела, показва, че той разполага с най-модерно оборудвани отделения – различни вани, възможности за калолечение, парни бани, турска баня, египетска баня, руска баня, сауна, масажи, фитнес център, джакузи, покрит басейн, шезлонги за хелиолечение , както и открит басейн с минерална вода, отличаващ се и с отлична архитектура.
Следващата спирка е пещерата Дяволското гърло. Но за да се стигне до нея се минава през Триградското ждрело. Високите отвесни мраморни стени, осеяни с мъхове и лишеи, пропастта встрани от пътя, в която тече реката и кристалното синьо небе, което на места едва се забелязва, създават великолепна природна картина, която спира дъха на всеки. От 1963 година ждрелото и пещерата Дяволското гърло са обявени за природна забележителност. На входа на пещерата ни се разказват интересни факти за нея. За нас е интересно, че тя е наречена така, защото това , което попадне в реката и влезе навътре в пещерните галерии, не излиза отвън. В самата пещера намираме образът на дявола върху скалата. Не пропускаме и да оставим монети за здраве , след като сме отпили глътка от “сълзите”. За да се излезе от пещерата, се изкачват солидно количество стъпала. На връщане към входа, вляво от пътя, на скалата е паметната плоча на двамата смели водолази влезли в пещерата с цел да изследват загадките и, но не излезли, също както всяко нещо попаднало в опасните води и отнесено незнайно къде.
След това започва 9-километров преход до Ягодинската пещера. Времето е хубаво. Небето и планината са в пълна хармония. Докато се движим по планинските пътеки в полето ниско пред нас прозвучава кавал. Вижда се и стадо овце. Ехото в планината разнася звука и преживяването е неописуемо.
Най-после около 14,00 часа достигаме Ягодинската пещера. Гидът ни засипва с куп интересна и забавна информация. Някои от нас получават визитки като подарък след правилен отговор на въпросите му. Самата пещера е разположена в Буйновското ждрело. Тя е третата по дължина пещера у нас. След откриването и пещерата е била прокопавана допълнително и галериите и са били отводнени с цел да бъде благоустроена и удобна за туристически посещения. Близо до входа се намира Новогодишната зала – любимо място на чепеларските пещерняци за посрещане на Нова година. Има си и елха. В тази зала редовно се сключват и бракове между влюбени. Пещерата е изключително богата на сталактити, сталагмити и сталактони, чиито форми наподобяват Кирил и Методий, дядо Мраз и джуджетата, кулата в Пиза. На места се забелязват езерца, а атракция са уникалните пещерни перлички, които се пазят зорко от човешки досег.
След пещерата автобусът се насочва към село Широка лъка . В близост до мястото, където Широколъшка река се влива във Въча, се намира скалната скулптура на слона. Причудливо образувание в мраморите, получило името си и с не малко фантазия от страна на кръщелника си.
Обект номер 87 от стоте национални туристически обекта, село Широка лъка е китно родопско селце на 1600 м н.в. Обявено за етнографски и архитектурен резерват. Селището е старо и коренното му население е устояло на всички опити за помохамеданчване. В селото се намират паметниците на екзарх Стефан, капитан Петко Войвода и единственият паметник на гайдаря. Всички те говорят сами по себе си за славната история на селото и какви личности са произлезли оттук. В близост са и Беденските минерални бани, покрай които минахме по-рано през деня.
На път за Пампорово вдясно от нас се издига ридът Мурсалица с най-високия връх в Родопите – Голям Перелик 2191 метра. Минаваме през най-известния планински зимен ски–курорт в Родопите. Виждаме и новопостроената църква. В района кипи строителство. Много важно значение има и подобряването на транспортната инфраструктура в целия район на западните Родопи. След дълго лутане по завоите достигаме и целта хотел „Рожен“. До него е огромната поляна, ставаща център на едноименния фолклорен фестивал. Хотелът е в прилично състояние, като единственият проблем са учудващо ниските температури.
Ден 3 12.06.2006
На сутринта групата се отправя към връх Снежанка. Отново минаваме през Пампорово. След множество завои по тесния планински път, заобиколен от една страна от високи борови гори, а от друга от дълбока пропаст, достигаме равното и просторно било и връх Снежанка – 1925 метра. Изкачваме се с бързия асансьор до върха на кулата. Там има заведение(цените са доста високи), където може да похапнем или пийнем нещо, докато се наслаждаваме на гледката през остъклението. Има възможност и да използваш бинокъл за по щателно изучаване на околността. Отвън на покрива духа силен вятър. Всичко изглежда малко, с изключение на обширните поляни и масивни ридове. При хубаво време даже бихме могли да видим и Бяло море. Но уви – не случихме.
От връх Снежанка хващаме лифт за Смолянските езера. Лифтът е седалков, а цената е 4 лева. Подухва ветрец. Вляво от нас тече рекичка. Иглолистните дървета са доста високи. Смолянските езера са типични свлачищни езера. Те са двадесет на брой, но едва три от тях са постоянни и не пресъхват през годината. Гъстите иглолистни гори хвърлят сянка върху Мътното езеро и му придават черен цвят на водата. Повърхността на езерата е заета от множество паднали листенца. Стигаме през гората и до хижа “Смолянски езера”. По пътя , точно в края на горичката, се срещаме и с другата група, пътуваща с другия автобус. Разменяме бързи приказки и си правим снимки. Но само толкова – пътищата ни отново се разделят.
В ранния следобед спираме в град Смолян. Той е най-високо разположеният български град. Формиран е от сливането на трите селища – сега квартали – Смолян, Райково и Устово. Това е най-малкият областен център – 32 000 души. Градът се разполага успоредно на течението на Черна река. В самия град е мястото, където Бяла река се влива в Черна. Смолян е бързоразвиващ се промишлен център. Развити са дървообработването, машиностроенето, хранително-вкусовата промишленост, тютюнепроизводството. В града се произвеждат прочутите “родопски одеяла”, халища, килими. Ресторантите предлагат богато меню, включващо традиционните ястия като качамак, кавърма и пататник. Интерес представляват историческият музей и обсерваторията.
След престоя в Смолян потегляме за курортното селце Баните. С приближаването към Източните Родопи се забелязва подобряване на транспортната инфраструктура, дължащо се до голяма степен и на по-ниската надморска височина .В Баните констатираме отлични условия и много добра материално-техническа база. Проблем се оказва липсата на топла вода, но като че ли сезона в района все още закъсняваше.
Ден 4 13.06.2006
Отново потегляме на юг. Стигаме село Бели извор. Там имаме среща с кмета на община Ардино – възпитаник на Софийски Университет “Св.Климент Охридски”. Говорят ни за развитието на региона, за проблемите, за тенденциите, плановете за бъдещето. Селото е типично за района. Има спретната общинска сграда, джамия, ориенталско кафене. След него потегляме към останките от крепостта Тикла. Пътят е в лошо състояние и сме принудени да се върнем. Минаваме през Неделино 4900 жители. Целта е хотелски комплекс “Замъка”. Отлични условия за туристите, великолепна панорамна картина към града. Правим няколко снимки и отново сме на път.
Следващата цел е ферма за щрауси. Тези птици наистина са уникални. Според собственика издържат от минус 40°С до плюс 80°С. Той твърди , че много рядко биха си заровили главите в пясъка, защото са твърде смели и безразсъдни – нападат без да мислят. Щраусът винаги иска да покаже, че е по-могъщ от теб и ти трябва да го признаеш, защото иначе би те нападнал. Много бързо бяга и движи шията си, така че трябваше да внимаваме, когато се доближаваме до оградата. Яйцата им са скъпи – около 50лв за брой, но се равняват на 30 кокоши и според шефа притежават много по-добри хранителни качества. Може да изядеш цяло яйце и няма да ти стане лошо, както от кокошите. Перата от щрауси вървяха по 2 лв за брой (ако не си откраднеш).
След като щраусите вече нямаха тайни за нас се отправихме към туристическа спалня “Гребенци” в Златоград.
Златоград (7500 души) е най-южният град в България. Градът е много благоустроен. Има два музея – на образованието и пощенското дело в България. Старата част на града предлага досег на хората до миналото. Тук може да видите изкусни майстори гайтанджии, терзии, цървулари, които творят пред вас и същевременно може да си закупите сувенири или да се докоснете до стари пособия като ютии, ножици. Кафенетата предлагат ориенталски сладкиши и атракцията – кафе на пясък. Обслужването в ресторантите е на ниво и цените са достъпни. През града минава река Върбица. Златоград е родното място на Делю хайдутин, нещо което научаваме от посещението на музея. Много добро впечатление прави работното време. Тук вторник е почивен ден, а се работи в събота и неделя. Отлично решение с оглед на по-големите туристически потоци през уикендите.
Ден 5 14.06.2006
От Златоград тръгваме по течението на река Върбица. Вляво остава Жълти рид. Пресичаме Царичина. Достигаме село Подкова – до там достига жп-линията или може да се каже, че за нас тя започва оттам. В бъдещите планове на всяко правителство е и продължаването на жп-линията до границата с Гърция. От Подкова продължаваме на север. Минаваме през Момчилград (7900 жители) и достигаме Кърджали, разположен между язовирите Кърджали и Студен кладенец.
Кърджали е най-големият град в Родопите – 45 000 души. Преобладават етническите турци. В Кърджали посещаваме Регионалния исторически музей. В масивната сграда на три етажа се съхраняват ценни експонати от античността, средновековието и Възраждането. Наред с историческите ценности могат да се видят и колекция от минерали и хербарий с редки и защитени растителни видове у нас. Кърджали притежава уреден център с привлекателен парк, подходящ за отмора в летните жеги.
Напускаме Кърджали за да посетим една от най-големите архитектурно-исторически находки у нас – древния град Перперикон. Извисява се на скален връх с кота 470 метра. На скоро беше одобрен проект за развитие на инфраструктурата в района – да се направи хубав асфалтов път с цел улесняване на туристическите потоци. Тръгваме от паркинга към върха. Какво всъщност е Перперикон. Най-старите следи от живот датират от 5-6 хиляди години пр.н.е. По-късно тук следи са оставяли отдавна изчезнали култури, но като че ли за всяка това място е имало една и съща роля. Това не е просто селище- това е обожествена скала. Перперикон преживява разцвет през 18-12 век пр.н.е. , а това е времето на Троя и Микена. Днес археолозите са единодушни, че тук е имало хора и преди траките, но тракийската цивилизация е оставила най-траен отпечатък върху мястото. Запазени са части от крепостната стена, бойна кула, тронът, олтарите за жертвоприношения, гробницата. Перперикон пази миналото, но е бъдещето, което ще помогне за развитието на района.
След обиколката по каменистите останки и разговор с групата археолози, които заварихме да работят на върха, потеглихме към село Бели пласт, където наблизо се намира един природен феномен- гигантските Каменни гъби. Високи са до около 2,50 метра. Пънчетата им са бледорозови, а гуглите – зеленикави. Постояхме известно време и отново потеглихме.
Минахме през Хасково. Там видяхме градския плаж, стадиона на едноименния отбор и разбира се най-голямата статуя на света Богородица в света. След това се насочихме към автомагистрала “Тракия”. Пресякохме река Марица и в района на Плодовитово се включихме в магистралата. До София оставаха 150 км. След кратка пауза на разклона за Пловдив, където изчакахме да отмине извилата се изведнъж буря и похапнахме хвърляйки по едно око на мача Испания-Украйна, тръгнахме и за 2 часа бяхме в столицата.
Всичко, което започна от “Александър Невски” преди четири дни, свърши днес 14.06.2006 г. в култовия Студентски град.
София, 2006 Стефан Колев