Дойде краят на юбилейната Копа Америка, а с нея и старият нов шампион Чили. Но световните медии отново ни заспиват с новини за поредния провал с националната фланелка на Лионел Меси. Не мога да кажа, че съм му фен, но не мога да не призная безспорния талант, който притежава, фината техника, изумителният поглед, точният пас, безмилостният шут… И все пак не е ли преекспонирана славата му? Масово успехите му са свързани с един отбор – Барселона. На клубно ниво е спечелил всичко и вече има 5 златни топки, с две повече от другия изключителен играч на нашето време – Кристиано Роналдо. Но да си призная битката между двамата е широка медийна пропаганда и изключително вредна поне що се отнася до феновете на истинската игра, тази игра, която се нарича футболна романтика. Не съм съгласен, че златна топка не бе връчена на изключителни играчи, когато взимаха трофеи на високо клубно и национално ниво. Защо великият голмайстор на световни първенства Томас Мюлер няма такъв трофей, защо борбеното лале Снайдер, извело тима си до финал в ЮАР и първи трофей в най-престижната клубна надпревара от десетилетия остана без трофей, защо феноменалните наследници на великия Лев Яшин – Джанлуиджи Буфон и Мануел Нойер също нямат своя златна топка и още много и много други… Силното поляризиране на футбола в последните години поне според мен е по-скоро в ущърб на великата игра.
Но да се върна към Копа Америка. След поредния изгубен финал носителят на златната топка Меси спомена за отказване от националния отбор. Това ли заслужават да чуят милионите аржентински фенове? Голямата звезда на отбора и капитан да заяви, че се отказва на 29 години. 29 години са прекрасна житейска възраст, човек е в пика на силите си, а за играч от класата на Меси, нивото му би било високо поне още 3-4 години. Големите хора не правят така. Отказването е характерна черта на слабите, на малките, на незначителните, на загубеняците. Победителите никога не се отказват, никога не се предават, защото те имат една цел – да стъпят на върха. Като малък Меси се е възхищавал на играчи като Батистута, на великия Марадона… все имена, които ще помним, заради страстта, която влагаха в играта си, заради непреклонността си по пътя към победата. Да, Меси е безспорен талант, надарен с плеяда от футболни аргументи, но психиката му няма нищо общо с тези на споменатите горе. Сър Алекс казва, че най-важното качество за един капитан е лидерството. В този ред на мисли, Меси може би е най-добрият футболист на терена, но погрешно е той да е капитан на отбора щом не може да мотивира съотборниците си да изорат терена в най-важния мач. Меси е роден да трупа рекорди. На юбилейния турнир той отбеляза гол номер 55 с фланелката на Аржентина и по този показател надмина Батистута, който има 54. Или може би не. Според някои статистици Батистута има 56. Аз отказвам да приема фактът, че Меси е голмайстор номер едно за гаучосите. Не мога да приема фактът, че играч подобрява рекорда и се отказва на 29, не мога да се съглася, защото това не е присъщо за лидерите. Няма да правя асоциации с други играчи, сторили същото, оставили националните си отбори в най-тежките моменти, а днес превърнали се основно в звезди от социалните мрежи… Меси сега е смачкан, и хиляди недоброжелатели ще са срещу него, но именно в този момент той трябва да докаже, че може да бъде и лидер, че може да се вдигне и напук на всички да играе, докато не спечели трофея или докато треньорите не преценят, че той вече е твърде слаб и заема мястото на други по-добри от него. Но да се откажеш, когато ти си обявен за „най-добър футболист в света“ и си носител на златната топка, да се откажеш от най-скъпото – националния отбор, ето това за мен ще е проява на егоизъм, лицемерие и предателство спрямо милионите аржентинци. Животът често предлага нещастията едно след друго, чувал съм, че след петото, винаги идвали успехите. Дали е така? Само Меси може да го докаже, а дотогава да ме прощава, но головете на великия Габриел Омар за мен ще си останат 56…
София, 2016 Стефан Колев