Зимна фантазия

Беше тихо. Зимата все още не предаваше водещата роля на пролетта. Всичко беше сковано от студ. Клончетата на боровете се огъваха под тежестта на кристално-белия сняг. По пейките в парка нямаше никого. В крайна сметка и часът беше два след полунощ. Фонтаните бяха утихнали сякаш студът беше проникнал дълбоко в каменната им структура и беше довел до промяна агрегатното състояние на водата пъплеща по тръбите.
Февруари, както обичат да казват старите хора, е коварен месец. Може би най-коварният през годината. Тук в низината всеки очаква да се разтопи снегът и да приветства с широко отворени обятия и прозорци мартенските жеги. Но уви. Сякаш природата си играеше със съдбите на хората и не искаше толкова лесно да отърве спящите по пейките в парка скитници от вледеняващия студ в импровизираните им домове. И така всичко в тази история се случи именно тогава – в средата на втория месец от 2006 година.
Тошо стоеше сам в стаята си и съзерцаваше картината, която майката природа рисуваше пред него. Не ми е много ясно точно какво можеше да види в сумрака, който беше обхванал града в два след полунощ, но явно нещо беше пленило вниманието му. Снежинките бавно се спускаха от небесата като обречени парашутисти, защото още при първия допир с перваза на прозореца те се втечняваха и се превръщаха в малки капчици, неспособни да се издигнат отново към небесата, където са били само допреди минути. И това не се дължеше на нищо друго, а на факта, че през нощта нямаше слънце, което да подпомогне изпарението им и ги засили обратно към синевата… Но нека се върнем към Тошо. Той беше програмист. Млад, висок, носеше очила. Беше почитател на твърдата музика – Корн, Менсън… Някои мислеха, че е сатанист готов да скверни църквите. Грешаха. Въпреки страховитото си изражение и козята брадичка той не беше лош човек. Беше самотен като повечето от нас. Не, не мислете, че нямаше приятели. Напротив… или може би те му бяха просто познати. Тошо сякаш живееше в свой собствен свят, свят който можеше да се опише като една компютърна игра. И именно в онзи момент, докато съзерцаваше нощта, върху десктопа на компа му течеше люта битка между хидри и зилоти. Момчето стоеше там и се взираше в тихата нощ. То усещаше шумът от клоните на близките дървета и дочуваше допира на снежинките с листата им. Или само така си въобразяваше, понеже беше зле с биологията и не осъзнаваше, че през февруари дърветата нямат листа, а са голи като порнозвезда върху корица на популярно мъжко списание. Въпросът, който вълнуваше живо автора (в случая това съм аз) беше какво виждаше Тошо навън. Нито Зевс, нито Юпитер, нито Господ знаеха. Истината научих след месеци, но как и защо ще стане ясно в някоя друга история.
Тошо мечтаеше. Той беше обхванат от някаква приказна магия. Тялом стоеше на прозореца, но духом беше навън. Той летеше в нощното небе като Супермен спасяващ репортерка от огнена стихия… той плуваше в дълбините на океана сред хиляди причудливи морски създания , някои от които съществуваха единствено във въображението му (вече споменах, че Тошо е зле с биологията и не е съвсем сигурен какви животни съществуват в действителност)… той бродеше из гъсти гори, криеше се от вампири и дракони… в един миг беше в Ада, да в самата преизподня. Беше ледено, огънят беше замръзнал, всичко изглеждаше кристално и крехко. Носеше се особена миризма на застояло месо. По стените, хм дали наистина бяха стени, личаха зловещите физиономии на създания от отминали геоложки епохи. Огромни зъби, остри нокти, кървясали очи, които сякаш единствено не бяха обхванати от зловещия студ и следяха всяко движение на Тошо.
Не! Тошо само мина през тези фантазии като през снимки от детските му години. В действителност той просто искаше да бъде друг, на друго място, с други хора (по дяволите просто с хора – сега беше сам). Той мечтаеше за лято, жега, слънце. Тошо си представяше, че е на екзотичен плаж. Той усещаше парещия пясък под краката си. Той тичаше. Не беше сам. С него бяха и други весели хора – негови приятели. Той не ги беше срещал никога дотогава, но вътрешно чувстваше, че са му приятели. Пред тях беше безбрежната морска шир. Синьото небе се сливаше с морето някъде на хоризонта пред тях. Не се виждаше остров в морето, така както и облак в небето. Всички бяха весели и щастливи. В душите им беше празник. Те се стремяха към нещо съвършено – към вечността, към морето, което преливаше в небето, към тези две непреходни творения, които някъде далеч пред тях бяха сключили съюз – съюз, който излъчваше сигурност и мощ. Светлосинята стена пред тичащите изглеждаше като непреодолима преграда, но те бяха решени на всичко да я достигнат. Тошо вярваше, че тя беше смисълът на живота му, или нещо подобно. За други хоризонтът беше целта, към която се стремят от години, но все не бяха достигнали. Дали сега щеше да им се усмихне късметът? Дали щяха да направят решителна крачка в живота си, дали щяха да постигнат съвършенството или поне да го докоснат? Щяха ли да удовлетворят авантюристичното чувство, което винаги ги е ръчкало отвътре? Ето вече са в морето и хоризонтът е все по-близо… И тогава спокойствието и тишината са прекратени от сърцераздирателния вик, откъснал се от устата на един от тичащите, а сега плуващи. Руса девойка със сини очи, слаба и средно висока. Повод за уплахата и е тъмна сянка, приближаваща се от дълбините, а след нея идващи и други. Акули! Ужасяващи хищници, които нападнаха плувците. Започна битка или по-скоро надбягване с едничка цел – спасение на живота. Тошо прецени, че ако се колебае и за миг би станал жертва, и се обърна в обратна посока, насочвайки се към плитчините и брега. Въпреки че беше посещавал уроци по плуване и дори имаше медал от олимпиада в свободния стил, той чувстваше тежест в краката си. Плуваше сковано и неуверено. Тогава с периферното си зрение той съзря челюстите, които се насочиха към левия му глезен. Последва болката. Той затръска крак в опит да се освободи от захапката на акулата (да си спомним за Скалата и коронната му хватка от кеча). Тошо тръскаше крак и в един миг се почувства свободен и лек… Погледна към крака си, но нямаше кръв. Тогава чу жалостен лай. Отвори очи и видя любимия си пинчер да скимти до стената. Всичко беше ясно. Не го беше захапала акулата, а малкото му кученце. Навън беше все така тъмно и тихо. Снежинките падаха ли, падаха. Часовникът удари три и четвърт. Тошо погледна към компа. Беше изгубил битката, въпреки първоначалното си надмощие. Момчето отново се вторачи в прозореца, а после се насочи жадно към леглото. В онзи момент, миг преди да заспи, Тошо погали верния пинчер и го изгони в коридора. След като стори това, той се пренесе в страната на сънищата, но какво видя там и къде го отведе този път фантазията, е друга история.

Беше тихо. Снегът все още валеше, а зимата не предаваше водещата си роля на пролетта…

София, 25.12.2006                                            Стефан Колев