„Всяко пътуване, без значение колко е дълго, започва с една крачка“. Хубава фраза, която си повтарям често, но преди това е нужно нещо много важно – решение! Не ми беше никак трудно да взема такова, когато един стар приятел ми подхвърли оферта за кратка екскурзия с ГГФ и самият професор Пенин. „Следвай Пенин и няма да сбъркаш“ – прочетох в един форум на софийския университет преди 12 години. В интерес на истината тогава нямах представа какво се крие зад тези слова, но днес ми е пределно ясно, че това е сред най-добрите безплатни съвети, които някога съм получавал. Времето така ме завъртя, че успявах да пътувам с професора само в България по хижи, из планини, езера и реки. Но всяко нещо си има първи път. И сега ми предстоеше да разбера каква е магията на това да си в чужбина заедно с него!
21 октомври
Началото беше поставено на 21 октомври рано сутринта. Тръгнахме по план в 7:00 сутринта. В бойната група имаше добре балансирана смес между опитни фигури и млади студенти, жадни за емоции и пътешествия. Имах щастието да познавам 4-5 човека от групата, което беше едно добро начало. През този първи ден успяхме да минем през някои доста любопитни кътчета на милата ни Родина. Както се казва места, където все още витаеше духът на комунизма, а и такива, където той вероятно никога не е достигал. На моменти изпитвах лека носталгия или по-скоро тъга от разрухата, която се беше настанила в последните 25 тежки преходни години. Безхаберието бе довело някога процъфтяващи места до неугледната картина, която представляваха днес. Традицията по време на екскурзиите с Пенин повеляваше част от пътуващите, избрани предварително, да представят с няколко думи под формата на кратки доклади по-любопитното за местата, през които се движехме. Професорът допълваше, там където сметнеше за необходимо, и така времето минаваше по-бързо, а и беше някак по-увлекателно. Но нека се насоча към същината на въпроса – местата и обектите, които видяхме.
През време на пътя из България безспорен интерес за мен представляваше Оряхово. За първи път попаднах в този дунавски град, но определено гледката не беше приятна. При все това очевидно се хвърлят някакви средства за рехабилитация на инфраструктурата в региона, който е ключов транспортен възел, най-вече благодарение на фериботната връзка със срещуположния град Бекет. Да си призная честно досега не бях прекосявал Дунав с ферибот. Самото изживяване не беше нещо особено. Сравнително бързо за около двадесетина минути се озовахме в Румъния. Хладно време и лек вятър ни посрещнаха в северната ни съседка. От там трябваше да пропътуваме час и малко до град Крайова, който беше целта за първия ден.
До този момент в Румъния бях ходил само в Букурещ. Нямах точна идея какво да очаквам от Крайова освен прословутите фонтани пред общината. Хотелът се оказа на отлична локация в центъра, точно пред импозантната сграда на местния университет, истински символ на града. Според недоказана информация във всички вузове на Крайова се обучават над 100 000 студенти. Зоркото ми око обаче категорично отхвърли това число като твърде пресилено.
Така или иначе имах желание да отметна поне един музей в града, а изборът ми се спря на историческия музей Олтения. Така се нарича регионът, в който попада град Крайова. Опитът подсказва, че когато групата е голяма, трудно е да се вземе общо решение за действие. А когато времето ме притиска, се принуждавам да действам сам. Така преглътнах желанието на стомаха си да сложа нещо румънско и вкусно в уста, било то мици или пици, и напуснах нашия подслон в опит да хвана музея преди да затвори. По пътя не пропуснах да снимам културния дом, в който се помещава театрална сцена. Поспрях се и на площада пред общината. Там имаше някакъв базар на местни стоки, но пък това значеше, че прословутите пеещи фонтани нямаше как да работят. Обичам да гледам подобни атракции и определено се гордея с тези в родния Пловдив, но какво е усещането да се любуваш на крайовските вероятно ще разбера при следващото си посещение там.
Посетих на бързо и храма „Света Троица“. Любопитна постройка от края на XIX век, която привличаше погледа с яркия си червен цвят. Интериорът се отличаваше с особен мистицизъм, създаден от оскъдното осветление и майсторските фрески по стените, както и позлатения дървен иконостас.
Срещу църквата се издигаше масивната сграда на местния мол. По принцип не пропускам да посетя подобен род сгради, но в случая се лиших от това удоволствие, за да хвана работното време на музея. Както се казва дойдох в правилния момент – 40 минути преди да затвори. Оказа се, че музеят има три главни отдела – история, етнография и естествена история. Аз бях в историческия и през следващия половин час се пренесох в отминалите епохи.
Започнах с праисторията и макет на старо жилище. След това не пропуснах даките и римляните, с които толкова много се гордеят румънците. Оказа се, че символът на града е нещо като дракон, а за даките е било нормално да набиват главите на враговете на дървени колове.
Римската империя придава нов облик на населеното място и запознава местните с най-доброто от античната урбанистика. Най-много ми допадна частта, посветена на игрите и хазарта.
Средновековието е осеяно с нахлуване на различни племена – готи, хуни, кумани, българи. Районът често сменя господарите си, докато не идват османските турци, които поставят под своя зависимост тези земи. Влашките воеводи водят непрестанни битки с тях, но категорична победа трудно може да се постигне. В крайна сметка призната за независима държава с името Румъния ще се появи едва след Руско-Турската война от 1877-78 година. Множеството восъчни фигури придаваха допълнителен колорит на музея, а най-любопитната част се оказа последната стая, отделена от основната експозиция. Именно там намерих доказателствата за използването на българския език до XIX век в земите на Влашко – няколко печатни книги и православни икони.
След това музеят затвори и на мен не ми остана нищо друго освен да се насоча към намиращата се отсреща грандиозна църква, посветена на Божията майка, известна с името „Мадона Дуду“.
Тук попаднах на служба, а междувременно се засякох и с част от групата. След кратко споглеждане се взе незабавно решение да се насочим към големия градски парк Николае Румънеску. По пътя гладът надделя и спрях за кратко зареждане с един сандвич с пилешко и яйце. Вкусна работа, а паркът беше все още пред мен. Другото, което видяхме, беше стадионът на местния футболен отбор, който беше в някаква реконструкция.
Но да се върна за парка. Някаква класация го нарежда на почетното трето място по големина сред градските паркове в Европа. Няма как да потвърдя или отхвърля тази информация, но не бих казал, че останах впечатлен от това, което видях. Имаше красиво езеро, детска площадка, малък зоокът, който ми се стори доста тъжно място. Да си призная досега не бях усещал болката в очите на животните, заключени в клетки, но сега се случи. Надявам се скоро тази част от парка да бъде закрита. След като се полюбувахме на обагрените в десетки цветове дървесни корони и направихме задължителните за целта снимки, се отправихме към хотела.
От този момент нещата за мен придобиха резонен характер. Крайова имаше обширна пешеходна зона, украсена с множество иновативни скулптури и детайлни графити.
С част от групата седнахме в един скромен бар. Менюто беше оскъдно, но обстановката топла. Следващата част от вечерта прекарах в една стая в забавни разговори с известна част от пътешествениците. Въпреки примамливите оферти за дискотека и възможността да се запозная с нощните навици на крайовчаните и крайовчанките сметнах че е по-удачно да поспя, за да бъда във форма за утрешния ден.
22 октомври
Нямах никаква идея какво ще гледаме през втория ден на пътуването. Единственото, което знаех е, че ще спим в Долни Милановац. Първата спирка беше в Турну Северин. Малко градче на река Дунав, но с бурна история. Както подсказва името, основната забележителност тук беше една бойна наблюдателна кула и отбранителна крепост.
За нещастие се случи да вали дъжд и най-доброто, което можех да сторя беше да си намеря приятна компания за едно нелошо заведение. Оказа се приличен рок бар, в който за съжаление храната започваше да се сервира малко по-късно. Едно бързо сокче и трябваше да се ходи към автобуса. Сега предстоеше да минем по язовирната стена на „Джердап“ или още известно като „Железни врата“. Впечатляващо съоръжение. Любопитно се оказа едно югославско знаме и надпис „ТИТО“ на възвишението от сръбска страна. Явно този другар и носталгията по него дълго време ще занимават мислите на местното сръбско население. Река Дунав тук е доста живописна. Съвсем естествено спряхме на две места за снимки. На едното видяхме импозантния скален релеф изобразяващ последния дакийски владетел Децебал. Със своите чудовищни размери от 42 на 31 метра това определено беше Бонусът на този ден.
Но дунавското крайбрежие крие множество изненади. Една от тях се оказа „Лепенски вир“. Като историк съвсем естествено бях чувал за това място, но нямах реална представа какво точно да очаквам. Оказа се, че сърбите са направили доста приличен музей, представящ неолитно селище, което те са датирали на около 9000 години. Доста впечатляващо и безспорно включващо го във вечния спор за най-старо селище в Европа редом с Винковци, Несебър и Пловдив. Самата експозиция се състои от предмети, скелети, възстановка на жилище и ин сито представяне на цялостното селище. Посетителите имат възможност и да гледат кратко образователно филмче.
След задължителната покупка на сувенири, изобразяващи езически фигури се отправихме и към нашия хотел. „Лепенски вир“ е стандартен хотел от Титово време, който разполага със СПА център и покрит басейн и огромен ресторант, способен да приема стотици гости за традиционни сръбски вечери с музика, танци и неограничено количество дюлевица. Пред сградата ни посрещнаха любопитни статуи на мамути и едно малко котенце треперещо от студ.
Самото селище не се оказа толкова „долно“, както можеше да се предположи от името. Кръстено на един от враговете на България (Милан Обренович) в тази леко прохладна есенна вечер, то се оказа задоволително гостоприемно към нас.
След кратка разходка покрай речния бряг, малкия кей, туристическия център (където между другото хората се оказаха доста нелюбезни) поспряхме за вечеря в местна кръчма. Сладки разговори, огромни плескавици, апетитни чевапи и студено пиво създадоха неповторима атмосфера в следващите около час и половина. Резонно купонът продължи в хотела, където дълго беседвахме по наболелите теми от ежедневието, а етичният кодекс изисква да не навлизам в подробности. Също така направихме и 1-2 хирургически точни удара на билярдната маса. Така приключи един страхотен ден, а все още предстоеше гвоздеят на пътуването.
23 октомври
Последният ден започна с изненадващо успиване на най-колоритната фигура в групата. Няма как да му се сърдим, защото човекът демонстрира нешлифовани възможности в сферата на забавната музика и късия разказ. Напуснахме Долни Милановац и се отправихме към манастира Буково. При все, че според изворите той е основан в средните векове от крал Милутин, днес всички сгради са новопостроени след втората половина на XIX век.
От там се появихме в центъра на Неготин. Всъщност се оказа готино място с богата история. Посетих музея на местния войвода Хайдук Велко, който с радост е поразявал турския враг в началото на XIX век, за да се стигне до окончателното освобождение на града през 1833 година. В тази любопитна възрожденска къща се запознах косвено и с един от най-влиятелните сръбски композитори Стеван Мокраняц, който се оказа родом от Неготин. Освен показаната възрожденска мебелировка, най-много ме впечатли една снимка на композитора с 50 години по-младата му съпруга!
Незнайно как, но половината група се запаси с местни баници и кифли. Успях да посетя и неготинската катедрала, но тя нямаше с какво да ме впечатли. След Неготин автобусът се отправи към Бор. Оказа се типичен миньорски град, в който предприятието за добив и преработка на руда е открито в 1903 година. Градът си беше буквално като музей на открито за миньорското дело. По главния булевард бяха разпръснати кое от кое по-чудати изобретения, свързани с тази тежка индустрия. Най-много ни зарадва един гигантски камион – самосвал.
Между другото не пропуснах да посетя и местен месарски магазин, откъдето се сдобих с доволно количество деликатесен сушен свински врат, а и вербувах някои от другарите си да инвестират скромно количество динари в месната кауза.
„Обектът на обектите“. Така нарекох следващата ни спирка. Преди много години, когато започнах да се занимавам професионално с история, научих, че някъде там, в съседна Сърбия, се крие грандиозен археологически обект, свързан с римското наследство. От този момент имах възможност да изчета не една и две брошури и книжки свързани с Феликс Ромулиана и историческия период на Тетрархията. И този ден аз сбъднах една от своите мечти, прекрачвайки прага на двореца на този оплют от християнските хронисти владетел на име Гай Галерий Валерий Максимиан. Доста хипотези съществуват около биографията на тази личност и аз няма да влизам в подробности. Единственото, което бих потвърдил, е че този обект заслужава своето място в списъка на „Юнеско“ за световното културно-историческо наследство. Останките от крепостни стени, бойни кули, дворци, терми, жертвени храмове и дори християнска църква впечатляват с мащабите си. В личната си твърде скромна и непретенциозна класация бих го поставил в топ 3 на римските обекти на Балканите, редом с термите във Варна и дворецът на Диоклециан в Сплит. Не мога да пропусна и наличието на две гробни могили, там, където императорът и неговата майка напуснали света на хората, за да се присъединят към този на божествата.
Следващата спирка беше Зайчар. Тук посетих петият си музеен обект за тази екскурзия. Любезният уредник подробно разказа за основните експонати. Мен разбира се ме интересуваха римските мозайки от Феликс Ромулиана и великолепните порфирни глава на Галерий и ръка, държаща глобус, които ме посрещнаха зад една витрина. Музеят разполагаше и с малка етнографска сбирка.
След това зажаднели за зайчарско пиво и огладнели за сръбска скара се настанихме в може би най-добрата кафана в града (или поне така ни я представиха местните). Честно казано бих се съгласил с тях. Професионално обслужване, любезен и усмихнат персонал, топла и вкусна храна в огромни порции на достъпни цени… След яденето се качихме на автобуса и продължихме нашия път в Тимочанския край. Поради времевите условия и падането на нощта изключихме посещението на Княжевац от програмата. Но все пак един добър стар приятел ни запозна с особеностите на това любопитно селище, а след това ни изпя и един френски шансон. От тук ни предстояха последните километри до границата, а от там и естественият завършек на това епично пътуване, изпълнено с много емоция. Радвам се, че станах част от него и съм сигурен, че то нямаше да се получи така увлекателно, ако дори и един от присъстващите го нямаше в автобуса. На добър път и до нови срещи!
Пловдив, 2016 Стефан Колев
Здравейте,
Търся но никъде не намирам какво е работното време на Феликс Ромулиана и има ли почивни дни. Ще ви бъда благодарен за повече информация.
Здравейте Младен. Извинявам се за забавения отговор, поради едно далечно путуване. Феликс Ромулиана е отворен за посещение всеки ден от понеделник до неделя (без почивка) от 8:00 до 18:00. Пожелавам ви приятно посещение!