Когато съдията на футболен мач даде последния съдийски сигнал, по-голямата част от посетителите на стадиона се отправят към домовете си, но не всички. За една определена група тепърва предстои да се върши работа. Или поне така се предполага, ако си журналист. Но какво се случва в действителност в микс-зоната? Отговор на този въпрос потърсих след края на двубоя между Динамо Загреб и Байерн Мюнхен.
9 Декември. Около 23:00 часа местно време заемам позиция в микс-зоната. Това е мястото на стадиона, където всички акредитирани журналисти се събират с една цел – да успеят да вземат интервю или просто да зададат един-два въпроса на излизащите от съблекалните играчи. Оказва се, че за един журналист никак не е лесно да си свърши работата в съвременния футбол. Едно от нещата, които ми прави впечатление, е наличието на доста хора без акредитации – очевидно проява на небрежност у контролните органи допуснали фенове до микс-зоната. Веднага забелязвам и две момчета, които седят в близост до автобуса на Байерн – едното със син шал, другото с червен. По моя преценка това са евентуални победители в игра с публиката, които получават за награда възможност за близък досег и снимка с играчите. Но освен тях има и значително присъствие на други лица без акредитации. Всъщност в един момент човек от охраната започва да проверява и любезно приканва няколко неакредитирани лица да напуснат зоната.
Междувременно от съблекалните започват да излизат хора от спортно-техническия щаб, треньорското ръководство и разбира се играчите на отборите. Естествено по-голям интерес предизвикват големите звезди на немския колос. Въпреки това някои от момчетата на Динамо също не пропускат да си направят снимка с някои журналисти-фенове. Ето това е голямата пародия на микс-зоната. Да се чуди човек – дали да спре играч за интервю или по-добре да си направи селфи с него. А материала може и да препише от някой колега. Вина за това определено имат и играчите, които някак инстинктивно бързат да се приберат в автобуса, за да може да отпрашат час по-скоро към луксозния си хотел. В главата ми се прокрадва мисъл, че е възможно да са инструктирани и от ръководните органи в клуба да постъпват по този начин. Един по един звездите на баварците минават покрай събралото се множество безучастно. Сякаш единствените медии, които са привилегировани, са немските телевизии. Те успяват да вземат кратки интервюта от играчи като Левандовски, Мюлер, Лам. Но останалите колеги, представителите на вестници и списания например, трябва да се задоволят или с дочутото от въпросите на телевизиите или с нищо. Да, наистина е жалко как играчи като Рибери бягат от хора, които желаят да си направят само снимка. Полският герой на вечерта Левандовски също подхожда пренебрежително. Разбира се има и някои по позитивно настроени играчи. За да бъдеш звезда, трябва да може да печелиш любовта на околните. А това се получава най-лесно като им обръщаш внимание. Томас Мюлер не пропуска да раздаде няколко автографи и да зарадва един-два фена със снимка. Чаби Алонсо пък е толкова любезен, че дори се връща да прави втора снимка с младо момиче, което му е подвикнало, че първият фотос не бил излязъл добре. Изключително професионално подхожда Артуро Видал. Човекът просто заявява, че може да говори само на испански или италиански. Раздава автографи на желаещите и след това се отправя към камерата на медия, от която са го повикали на испански. На мен ми изглежда сякаш играчите достигнали до най-високите стъпала на футбола – световни, европейски, американски шампиони – са по позитивни и коректни към околните – било то журналисти, опитващи се да си свършат работата, било то фенове, мечтаещи да се докоснат отблизо до своите любимци. В крайна сметка всичко в живота опира до манталитет и лична перспектива. Последен от представителите на баварците
се появява треньорът на Байерн Хосеп Гуардиола. Той хвърля бледа усмивка към събралите се журналисти и безмълвно се отправя към автобуса. Като че ли него не може да го виним, защото пристига директно от официалната пресконференция, където е отговарял на въпроси. Минути по-късно автобусът на баварците се отправя към хотела.
С това изглежда, че всичко по-интересно приключва. Но не е така. Непознат млад мъж, с дъх на алкохол и цигари и с качулка на глава се приближава към мен. Задави ми въпрос дали всички играчи на Динамо са си тръгнали. След като получава утвърдителен отговор от мен, пита за треньора Зоран Мамич. Казвам, че все още не си е тръгнал. Тогава въпросният индивид се настанява при останалата последна група журналисти. Няколко минути по-късно охраната на стадиона приканва медиите да си ходят и всички се разотиват бавно. В този момент нашият човек се отправя небрежно към един от другите входове на стадиона. Но за негов лош късмет бива забелязан от полицаите, които го привикват. Искат му лична карта и набързо го разпитват какъв е и какво прави на стадиона. Оказва се, че той дори не е бил на мача, а само минавал наблизо. В момента, докато разпитът тече, обектът на неговите желания Мамич се изнизва от стадиона. В крайна сметка полицията пуска съмнителния тип, който по мое мнение просто е искал да линчува омразния на хиляди загребски фенове треньор. С това наистина всичко около микс-зоната приключва, а в главата ми остава забавната мисъл, че има нещо сбъркано в съвременния футбол – самозабравили се звездни играчи, журналисти, които се правят на фенове и фенове като мен, които се правят на журналисти…
Загреб, 14.12.2015 Стефан Колев