Три примера за добронамерени хървати

Днешният коментар ще посветя на три позитивни примера, с които се сблъсках в Хърватия.

Ще започна с една вечерна разходка покрай парк Бундек и крайбрежието на Сава. Беше ранна есен и се наслаждавах на цветната красота на пейзажа. Мястото е изключително приятно за откъсване от забързаното ежедневие. Залязващото зад планината слънце обагряше речния пейзаж в приказни цветове и съвсем логично реших да си направя снимка – селфи. Преминаващ покрай мен възрастен мъж най-изненадващо ме попита любезно дали желая той да ме снима. Отказах с обяснението, че си правя селфи, но пък се заговорих с него. Ако трябва да съм честен по онова време бях останал с впечатление, че хърватите са доста затворени и некомуникативни хора. Но този човек ме опроверга. Когато разбра, че съм българин, обясни, че дъщеря му на времето учела в Благоевград и знае доста неща за моята страна. Поговорих си с него упражнявайки хърватския си. Беше забавно и позитивно, макар и само за десетина минути. После всеки продължи по пътя си.

Втората случка е по време на една от кратките ми еднодневни екскурзии в околностите на Загреб. Исках да посетя руините от римското селище Андаутония. Качих се на автобус и любезно попитах шофьора да ми посочи на коя спирка да сляза. Той беше млад мъж с широка усмивка и тъмни очила. Когато дойде моментът, ми сигнализира. Дотук всичко беше нормално. Не съм плащал билет, защото картата ми за градския транспорт беше отчетена от апарата на качване. Но какво се случи, когато дойде време за прибиране. Тъй като Андаутония се намира извън рамките на Загреб, този път картата ми не бе приета. Странно, защото явно по някакъв начин се отчитат началните спирки и явно се приемат само тогава, когато са в рамките на града. Но този път началото не беше. Тогава погледнах недоумяващо към шофьора, който беше същия като на отиване, и попитах дали трябва да си купя билет. Той обаче ме погледна изпод тъмните си очила, усмихна се и кимна да влизам спокойно в автобуса и да не се притеснявам за билета. Направи ми впечатление, че доста хора задаваха разни въпроси към шофьора, но той вместо да се ядосва с някаква лекота отговаряше и караше пътниците да се чувстват доволни и спокойни. Когато стигнахме Загреб, шофьорът излезе да изпуши цигара. Аз слязох пожелах му всичко хубаво и за последен път се заредих от ентусиазма и позитивизма на този човек.

Стигам и до последния пример. В Загреб предстоеше важен международен баскетболен двубой. Реших да си купя билет. По принцип това може да се направи от будките за вестници, но този път имаше някакъв проблем с тази пред блока, в който живея. Затова реших да отида на касата на спортната зала и там да се сдобия с ценната хартийка. За моя изненада обаче касата беше затворена. Затова се разочаровах и тръгнах към една книжарница, където знаех, че също продават билети. Бях минал около двеста метра от залата и чаках да светне зелен светофар, когато някой ме дръпна за ръката. Обърнах се и видях непозната жена. Помислих, че ще иска нещо от мен. Но каква бе почудата ми, когато тя просто обясни, че ме е видяла да се качвам по стълбите на спортната зала и е помислила, че отивам за билет. Затова, когато ме видяла да слизам, дошла при мен, за да ми каже, че билетната каса ще отвори в 15:00, а билет по принцип мога да си купя и от будките за вестници. Седях няколко мига, защото не вярвам, че се случва често някой човек току така да се отклони от собствения си път, за да дойде да ти обясни как да се справиш ти с проблема си. Благодарих и запечатах този спомен в съзнанието си.

Загреб, 13.01.2016                                         Стефан Колев