Времето течеше бавно. Служителят на гишето не даваше вид скоро да почне качването на самолета. Нямах идея какво точно се случва, но се радвах, че поне книгата за приятелството между човек и пингвин беше с мен и можех да си позволя да уплътнявам време с нея. Минаха два часа от уреченото време и най-сетне изглеждаше, че ще излетим. Заех мястото си до аварийния изход, както бях помолил служителката на гишето за чекиране, и зачаках да наближим планината. Бях чел, че при хубаво време човек може да зърне най-високите върхове. Понастоящем Кралската бутанска авиокомпания „Druk Air“ е единствената, която може да ви отведе в тази любопитна държава. А полетите свързват едва десет града. След час се появиха и заснежените върхове на Хималаите. По моя преценка се виждаше районът на Анапурна и Манаслу. Гледката определено си заслужаваше…
Точно както беше предвидено, самолетът кацна в Катманду. Стопоувърите са изобретение, с което авиокомпаниите опитват да редуцират потенциалните си загуби от непродадени седалки до минимум. Бяхме принудени да останем около 40 минути в приземения апарат, без да имаме шанс да стъпим навън. През главата ми минаваха различни мисли. Чудех се какво ли щеше да бъде, ако бях планирал и кратко посещение в Непал. А дали изобщо можех да съчетая двете. Реших да оставя настрана тези мисли и се насочих към мястото, където и кралят влиза сам. Точно в този момент се включи уредбата и пилотът на самолета съобщи без особена емоция, че поради закъснението и приближаващата нощ, ще се наложи да преспим в Катманду. Изпитах смесени чувства. От една страна програмата в Бутан се прецакваше, но от друга щях да стъпя в непозната за мен държава като Непал. Честно казано нямах идея какво ме очаква. Не бях подготвен за такъв сценарий, но знаех, че ще е за добро. След стандартните митнически формалности и полагането на виза в паспорта ми, бях качен на специален автобус, който ще ме отведе до хотела. Къде всъщност беше той? Предполагах, че авиокомпанията има в наличност стаи в някой обект наблизо до летището. Пътят ми се стори дълъг. Вероятно и поради сериозния трафик във вечерния час пик. Опитвах се да анализирам това, което виждах. Имаше прилика с Индия, беше хаотично, но беше чисто (като в Китай). „Може би е, заради будизма“ си помислих. Пътят беше в ужасно състояние. Асфалтът беше унищожен, прах камъни и какво ли още не. Стърчаха кабели. Спомних си, че моята приятелка Надя Ганчева направи великолепен репортаж за земетресението в Непал преди години. Може би не са се възстановили оттогава. Бедна държава все пак. А може би грешах. Беше жега в този автобус, докато шофьорът най-сетне не се смили над пътниците и пусна малко въздух. Въпреки обстановката трябва да призная, че всички пътуващи бяха в добро настроение и приемаха с усмивка случващото се. Усещах това хималайско спокойствие, което се криеше в основата на здравето, щастието и дълголетието на местните…
Знаех, че на сутринта ще ни вдигнат в неморален час, но знаех, че за първи път съм в Непал и трябва да използвам този момент да видя нещо ново. Излязох на главния булевард, все още нямах идея къде точно се намирам. Дали центърът беше наблизо и дали таксиметровите шофьори биха ме завели там, без да се опитват да ме измамят? В крайна сметка реших да се доверя на интуицията си и просто тръгнах пеша по улицата. Не след дълго забелязах дървена будистка арка от другата страна на шосето. Безспорно потокът от хора, който се виждаше, беше сигурен знак, че там има нещо значимо. Предположих, че е будистки храм. Не бях далеч от истината, когато пред очите ми се разкриха… очи. Да, сякаш храмът ме гледаше. Оказа се, че шестото ми чувство ме е довело до един от обектите в града, който е защитен от ЮНЕСКО – прословутата будистка ступа или Боднат. Този впечатляващ обект покрива кръгла площ с диаметър 30 метра и е висок цели 43 метра. Известна като „Ступата на просвещението“ тя е включена в списъка на световното културно наследство ЮНЕСКО през 1979 година. Относно периодът на изграждането и съществуват редица версии, но като че ли преобладават мненията датиращи я от VI век.
Обиколих я по посока на часовниковата стрелка (така повелява будистката традиция), направих си снимки за спомен и се отправих обратно към хотела. Установих, че около ступата са изградени и храмови комплекси, а в днешно време тя е истински притегателен център за поклонници от близки и далечни места. Най-много хора се събират по време на шест важни фестивала. След бърза вечеря в американски стил (разбирайте КФС) реших, че е време да поспя. Това не се оказа лесна задача, тъй като имаше проблем с картата-ключ на стаята ми и трябваше да чакам майстор да дойде и да ми отвори блокиралата врата. В такива моменти си казвам, че традиционните методи не винаги са по-лоши от модерните нововъведения. Спах малко. В 4:00 закусвах и нямах търпение да продължа пътуването. Заведоха ни на летището, издадоха ни нова бордна карта и след час време отново бях в самолета.
Точно хапвах сутрешния мъфин, когато през прозореца се откри една от най-уникалните гледки в живота ми – покривът на света. Толкова ясно и почти безоблачно време едва ли щеше да ми се случи някога пак. Десертът и чаят засищаха стомаха ми, а гледката засищаше душата ми. Макалу, Лхотце и разбира се Еверест бяха като на снимка, но всъщност ги виждах със собствените си очи. Божествена наслада, но и малко тъга, заради загубата на великите ни алпинисти, които знаех, че са някъде там под дебелата ледена хималайска шапка…
„Druk Air“ започна бавно да се снижава, а аз тръпнех в очакване да започне истинското приключение в чудноватото кралство Бутан.
София, 2019 Стефан Колев