Мрачно предусещане

posted in: Творчество | 2

Той стоеше в стаята си, сам както обикновено. Само преди два дни беше навършил пълнолетие. Тим не беше обикновен американец. Той чувстваше дълг към родината във всяко свое действие. Опитваше се да бъде добър с околните. Явно не му се отдаваше. Все пак в момента беше сам в стаята си. Чудеше се какво щеше да стане с него след време, когато усети истинския живот. Не си се представяше. Чувстваше , че е обречен, но защо? Не можеше да каже. Стоеше сам и пиеше. Пиеше долнокачествен ликьор в малки чашки на екс. Не искаше да мисли, а и не можеше. Хм. Той беше умен, досетлив, с бистър (е в момента не му беше бистър) ум. Обичаше спорта. Да! Как само искаше да се състезава с всеки и във всяко нещо. Но уви. Провали се. Не му се работеше. Трябваха му пари. Обичаше хазарта. Не беше спечелил кой знае какво, но поне и не беше изгубил състояние. В този момент на духовно падение Тим искаше да изиграе поредната покер врътка със своите приятели, да отпие от чаша уиски и да довърши една от онези проклети кубински пури. Да, това щеше да му се отрази толкова добре, колкото глътка свеж въздух. И все пак той беше сам и не можеше да изиграе тази финална и решителна покер игра. Картите вече бяха свалени. Сега играеше с живота си. Това беше опасна игра. Не беше обикновен покер, а по-скоро руска рулетка. Малките чашки с ликьор се опразваха една след друга по-бързо от Бен Джонсън поставящ световен рекорд в бягането. Тим стоеше сам и мислеше нетрезво. Облак мрачни съмнения и колебания затъмняваше съзнанието му. Той си представяше смъртта. По-скоро я очакваше всеки момент. Бе преживял доста, но и много неща останах неразгадани от него.

В един миг Тим все важно, но и много трудно решение. Той обу новите си изтъркани джинси и сложи зимното си яке. Хвърли последен поглед към празната стая и излезе. Той се луташе в мрака, не знаеше накъде върви, но знаеше къде отива. Той искаше да иде там, където земният свят се свързва с небесния – търсеше гробището. След едночасово скитане и безцелно шляене из пустите улици на града той най-сетне усети мъртвешкия дъх идващ откъм злокобното нощем място. Тим влезе без колебание. Действието на високоградусовата течност го държеше в особено състояние. Изведнъж Тим усети, че някой го държи за левия крак. Погледна надолу и смътно съзря ръката на едно зомби, изскочила от пръстта на близкоразположения гроб. Тим изпадна в ужас или делириум. Беше трудно да се опише. Но може би истината е, че се почувства разочарован, когато миг по-късно установи, че няма зомби, а въображаемата ръка е корен на дървото, под което беше застанал. Тим продължи да лъкатуши из гробовете на непознатите му нему лица. Той търсеше. Търсеше някъде празна дупка, в която да заспи завинаги и се пренесе в друг свят, свят по-добър и по-достоен. Времето летеше. Тим не усещаше нищо. Той се взираше в мрака и търсеше. И скоро беше ощастливен. Той съзря бездна пред себе си и се насочи право към нея. В миг се спря обезпокоен. Вярно, че пред него беше изкопан гроб, но той имаше надгробна плоча. Тим се приближи и се вкамени. На плочата с големи букви беше изписано: „Тимъти Сондърс 1986-2007“. Това беше неговото име. Тим беше скован от ужас и недоумение. Нима някой вече беше предугадил, че именно тази нощ Тим ще сложи край на живота си? Кой беше изписал думите и защо? Тим не знаеше, но нямаше сили да се противи на съдбата си. Сякаш невидима ръка го дърпаше към бездната пред него. Тим беше на сантиметър от пропастта, когато за първи път в своя живот пожела да го съхрани, да се опита да навакса изгубеното, да се опита да се реваншира пред приятелите и пред самия себе си, да се опита да гледа по-позитивно, да се опита да открие доброто, да го пожелае, да го потърси и да го намери. Но беше твърде късно. Тим не можеше да се спре в този момент. Той пожела друг да не допуска грешката му и да се опитва да прекрати преждевременно най-хубавия дар на природата – живота. След миг Тим направи последната крачка в свето съществуване и прие съдбата си – прие собствената си смърт.

София, 2007                                                     Стефан Колев

2 Responses

  1. Боянка

    Тъжна, но преосмисляща съдбата на човека история! Тимъти е имал шанс, дори и в последните секунди да промени кармата си и да не поглежда в собствената си бездна, но явно печалните случки в живота му, са го програмирали да мисли негативно и докрай е останал верен на трагичната си проиграна съдба, а не е избрал пътя на позитивизма и желанието да се потрудиш да мислиш градивно… Единственото, позитивно нещо, което открих у него е протекцията и загрижеността, някой друг да не попадне в собствения му гроб и да не носи бремето на чуждата орисия! Поздравления Стефчо за историята, накара ме да се замисля. 🙂

  2. Bobby

    Тъжна, но преосмисляща съдбата на човека история! Тимъти до последно е имал шанс да промени собствената си карма и да продължи да живее, въпреки всичко, но явно поглеждането към собствената му бездна, програмираното негативно мислене от опита, който носи на плещите си, неспособността да вижда светлината в тунела и да открива позитивното и градивното, дори във долина на мрачна сянка, го кара да приеме безропотно тежката си участ…. жалко! Не обичам тъжните краища,но все пак намерих нещо положително у този човек и то е способността му да защити другите, да не попаднат в чуждия гроб и съответно да не приемат неговата орис! Адмирации за историята Стефчо, накара ме да се замисля. 🙂

Leave a Reply to Боянка Отказ