„Твърде скромна и незначителна“ е меко казано пресилено определение за автогарата в Ровин. При положение че градът има слава на един от лидерите по брой туристически нощувки в страната, очаквах нещо по-голямо.
Първата забележителност, която видях слизайки от автобуса, беше малка романска църква посветена на светата Троица.
Замислих се по кой път да поема. Пред мен имаше павирана пешеходна улица, а вляво се падаше крайбрежната алея. Естествено се спрях на второто. Старият град се беше разположил удобно върху хълмист кръгъл полуостров. Отдалеч гледката беше толкова впечатляваща, че сигурно можеше с часове да седиш на някоя пейка, съзерцавайки това човешко творение. Но аз нямах време. Исках да обиколя максимално много, за да съм навреме за автобуса за Загреб.
По крайбрежието бързо стигнах до централния площад. Веднага ме привлече яркочервената часовникова кула. Достроявана многократно, основно от венецианците, тя някога е криела затвор под себе си.
Всеки посетител на Ровин има една основна цел – да се изкачи на върха на хълма, за да се наслади на панорамната гледка. Аз избрах да мина по главната калдъръмена уличка на стария град. Тържествено влязох през малката арка, която е съградена тук в края на XVII век на мястото на разрушената главна градска порта. Всъщност самото селище е възникнало именно на полуострова и чак до края на средните векове жителите му са се чувствали сигурни защитени от крепостните стени, които са го обграждали. Имало е седем порти, през които се е влизало, но днес са съхранени едва три.
Изкачването ми мина успешно и след по-малко от десетина минути бях на върха. Гледката към морето беше наистина впечатляваща. Не по-малко внушителна беше и катедралата „Света Еуфемия“. Великолепната барокова конструкция от XVIII век криеше в себе си най-голямото богатство на града – мощите на светицата. Добре познавах тяхната съдба от времената, когато пишех научната си дисертация. Историята накратко разказва, че мощите били спасени в Константинопол по време на иконоборския период и хвърлени във водите на морето. Те доплавали по чудодеен начин до Ровин, където местните ги приели и обявили светицата за техен покровител. За съжаление не успях да вляза и да ги зърна с очите си. Но пък видях скулптурата на светицата върху камбанарията. Тази постройка напомняше по удивителен начин за посестримата си от „Сан Марко“ във Венеция, но ѝ отстъпваше по височина.
Исках да се пробвам да посетя още две забележителности – местния музей и францисканската църква с манастир. Отново имах малшанс. Музеят се оказа с твърде неподходящо работно време – само сутрин, а бароковата манастирска църква не беше нещо впечатляващо. До нея се намираше интересна училищна постройка.
Ровин е град с население от около 15 000 души, но беше пълно с ресторантчета, където предлагаха какви ли не вкусни гозби, морски дарове, италиански пици и паста, континентални хърватски вкусотии. Минах през местния пазар, който беше затворил по това време. Не пропуснах да се разходя и по главната улица. Определено градът беше голям туристически център готов да посрещне десетки хиляди туристи в летния сезон.
Беше време да тръгвам към автогарата. Транспортът нямаше да ме чака. Всъщност нямах и представа, че точно в този ден от седмицата въпросната автобусна линия не вървеше. Изненадата беше пълна и доста неприятна. Следващият автобус за Загреб беше чак на сутринта, което не влизаше в плановете ми. Разсъждавайки как мога да прекарам нощта и дали ще трябва да си търся хостел, ме озари светлата идея, че е възможно в Пула, големия град на полуострова, да има връзка за Загреб. След половин час потегляше автобус именно натам. Така взех решение да се завърна обратно в най-богатия на римско наследство град в Хърватия.
Облачното небе ставаше все по-мрачно и нощта беше готова да ме обвие в своята прегръдка.
(следва продължение)
Пловдив, 2017 Стефан Колев
Хайде, че идва времето да пишеш и за „В плен на планината Мокра Гора“- надявам се, ще пишем заедно…
Хубаво място е тази планина, но не знам дали ще пиша скоро за нея 🙂