Проливният дъжд и детските спомени

posted in: Коментар | 0

DSC_7306

„Ето го и него – от плът и кръв. Знаех си, че още не си е тръгнал“ си казвам наум, докато кроя бърз план как да направя снимката с Паоло Малдини… любимият ми футболист от любимия отбор от любимите детски години…

В последните години датата „20 май“ неимоверно се свързваше със служебен ангажимент. Така става, когато се занимаваш с туризъм. Но 2016 реших да променя този факт. Реших и аз като милионите българи да си взема почивка, когато и те почиват. Но този път нямаше да пътешествам из далечни земи, този път щях да пътешествам назад във времето, когато се възхищавах на майсторите пред малкия екран, докато трупах любовта си към голямата игра! Поводът беше повече от приятен. В София на националния стадион щеше да се изиграе юбилеен мач на най-успешния български футболист Христо Стоичков. За нищо на света не исках да пропускам това събитие. Не съм фен на ЦСКА, не съм фен на Барселона, но не мога да остана безразличен към човекът, донесъл ми толкова радост в детските години. Уважавам бат Ицо, заради борбения му характер, заради емоцията, която влага в делата. Няма да излъжа, ако кажа, че се гордея с него, защото ми е и съгражданин, така както се гордея и с други големи спортисти от Пловдив – Стефка Костадинова, Йордан Йовчев… Таз левачка, с която матираше противниковите вратари, онова легендарно „8“ на гърба, постоянните подвиквания по адрес на опонентите, спонтанните изказвания… всички тези неща са дълбоко в съзнанието ми. Още помня, когато събирахме картинки от дъвки за световното в САЩ. И тогава… хаха какъв вик нададох и спринтирах в двора на началното училище, защото ми се падна Стоичков! Пътувал съм по света. Факт. Много при това? Факт. Недостатъчно? Факт. И наистина при споменаването на България, една от първите асоциации на чужденците е „Стоичков“. По лични впечатления, дори и да ви изглежда странно, единствените му конкуренти в момента са Григор Димитров и Александър Русев. Бат Ицо е получавал множество признания – златна обувка, златна топка, доктор хонорис кауза, посланик на ЮНЕСКО. Всъщност споменавайки тази организация бих споделил един любопитен момент отпреди няколко години. Попаднах в централата на ЮНЕСКО в Париж и се заговорих с жената, която работеше в книжарницата. Съвсем наскоро бяха избрали Ирина Бокова за председател и естествено реших да се изтъкна, че съм от България. Изненадата ми бе голяма, когато женицата зад щанда трудно се сещаше коя е Бокова, а още по-трудно къде е България… Но това със сигурност вече в края на мандата се е променило.

Събитието предстоеше на 20 май, а аз нямах търпение да успея да се докосна до звездите. Опитът показва, че хотелът е по-добра опция от стадиона. И така около обяд се появих на лобито. Там естествено имаше и други фенове, които очакваха появата на някоя легенда с едничка цел – автограф или снимка. През краткото време, което прекарах в хотела, успях да изпълня важна задача – докоснах се до Иван Саморано. Чилиецът се превърна в мой любимец покрай книгите-игри. В едно издание, посветено на звездите от 90-те въпросната фигура имаше максимална оценка за игра с глава – 7. Това беше перфектно за тактиката, която изграждах около моя отбор – а именно непрестанни центрирания в наказателното поле, където отлично пласирания Саморано се извисява, надскача съперниковия защитник и безмилостно забива кълбото на гол-линията. Работеше почти безотказно, както в играта, така и в реалността. А когато този властелин на втория етаж беше в тандем със съотборника си от националната гарнитура Марсело Салас, сред защитниците наставаше истинска паника. На живо се оказа голям симпатяга. Не отказа снимка на никого и зарадва всички свои фенове. Другата голяма фигура, с която успях да си направя снимка, беше Гокоечея. Признавам си, че спомените ми за неговата игра в дрийм-тийма на великана Кройф, са твърде бледи. За сметка на това отлично помня успехите на друг голям футболист – Ивайло Йорданов.

DSC_7298

DSC_7297

DSC_7295

Само по себе си събитието „50 години номер осем“ беше много повече от футболен спектакъл. И като такова беше уважено от дейци на различни житейски сфери. Когато зърнах Валентин Йорданов, веднага го помолих за една снимка. Все пак всеки олимпийски шампион заслужава уважение, а когато е голям човек и българин – още повече.

DSC_7292

Атмосферата в хотела беше отлична. Бат Ицо се появи за кратко, но нямаше време за снимки, защото трябваше да се подготви за събитието. Разбирам го. В този момент си казах, че напрежението при него е най-голямо. Той е причина и главен организатор и всички погледи ще са вперени в него. Цялата тази отговорност нямаше как да не му се отразява.

Около 19:30 стъпихме на стадиона. Местата на бойната ни група бяха на най-високия 41 ред в сектор „Б“. За миг си помислих, че именно от тези места гледах на живо и любимата на Стоичков Барселона в един студен зимен ден с дебело яке и вълнена шапка. Но онова беше друга емоция. Времето беше леко дъждовно, ала стадионът беше препълнен. 43 000 души очакваха голямото събитие. И то започна. На екрана беше показан филм с най-важните моменти от живота на Камата. Много позитивизъм лъхаше оттам, така както беше и от едноименния филм „Стоичков“. Дъждът се сипеше над главите ни, когато отнякъде се чу гайда. И после още една и още една … настръхнах. 70, може би 80 инструменти свиреха заедно, а гайдарите бавно изскачаха на зеления килим. Очите ми се насълзиха. Няма друга българска народна музика, която толкова силно да ме разчувства, както родопската. Тази неочаквана емоция беше невероятна. Но изненадите тепърва предстояха.

И ето футболните звезди излязоха и заеха места на терена. Липсваше само един – причината за всичко това. Христо Стоичков се появи така както му приляга – с бодра крачка под бурните аплодисменти на екзалтираната публика, която не спираше да скандира „Ицо“. Последваха няколко прочувствени слова и дойде време за самия мач. Но някак си никой не мислеше за него в този момент, защото Господ беше решил, че една легенда няма да бъде с нас под онзи проливен дъжд в петъчната вечер. Обичаният от всички ни Туньо го нямаше. И не защото беше сърдит, не защото беше поискал хонорар, не защото си беше измислил оправдание, а защото той беше на по-добро място. Беше при небесния си покровител. Но ние бяхме тъжни, защото той не беше там с нас. Безкрайно добър и отзивчив, Туньо ни липсваше. И всички тези 43 000 души скърбяха за него, така както семейството му и добрия му приятел Ицо. Номер „3“ беше почетен подобаващо, а аз се замислих колко непредсказуем е животът. Сетих се за хърватските фенове, които боготворят Туньо и как планирахме с колегата Теодор Борисов да го посетим и му предадем тази огромна любов, но не беше писано.

След този силно емоционален момент е трудно да коментирам самата игра. Всъщност нямах никаква представа как точно ще протече мачът – дали ще бъде с някаква шоу насоченост или по-скоро като сблъсък на ветерани. Оказа се второто. Темпото беше бавно, което си беше напълно очаквано, като затова спомогна и дъждът. Въпреки това чисто спортно ще запомня някои великолепни отигравания в мача, които показаха, че който си го може, си го може, пък бил той на 50 или 100 ! Магическият шут на Балъков, котешките рефлекси на Кампос, безмилостния мерник на Марто Петров и левачката на Камата, която за пореден път донесе гол от дузпа.

Небето плачеше над София. Плакахме и ние в публиката. 2016 ни отне много велики фигури, а за Стоичков, освен добрия му приятел Трифон Иванов, загубата беше и на отгледалия го като баща Йохан Кройф. Колко исках да се докосна и до него, не защото съм го гледал, а защото съм слушал. Баща ми има двама любими играчи от неговата младост – Йохан Кройф и Митата Якимов. „Начина, по-който те пипат топката, е ненадминат.“ – обича да казва той. И сигурно е прав. Не съм имал шанс да ги гледам, но заради него съм ги сложил и аз на пиадестал. Та можех да сбъдна неговата мечта, да се докосна и аз до този гений на световния футбол. Но уви, съдбата реши друго. И номер „14“ беше с нас, макар и на небето. Дъждът се лееше като из ведро, а Стоичков не сдържа емоциите си и за втори път заплака.

Мачът, да мачът както казах, си течеше въпреки лошото време. А хората по трибуните търпяха стоически. Това, което видях, беше победа на доброто. Когато един човек разкрие най-искрената си емоция и болка, то той не го прави, за да се оплаче или пък да потърси състрадание, той го прави, защото ти се е доверил. Така направи и Ицо, който довери най-искрените си чувства на 43 000 души, които бяха там именно, заради него, за да засвидетелстват и те своята вяра в Камата. Урокът, който научих в онази вечер, беше и за важността на семейството. Не случайно Ицо извади пред публиката двете си дъщери, а преди това засвидетелства уважение към най-близките на големите си приятели Трифон и Йохан.

А каква изненада беше и появата на най-ценния трофей – купата от Шампионската лига, която Барса спечели през 1992 на митичния „Уембли“. За първи път беше показана пред българските фенове, а кой друг да го стори, ако не човекът седнал пред самата кралица Елизабет! В края на спортното събитие публиката аплодира бурно героите на терена, които завъртяха почетна обиколка, за да поздравят своята аудитория. Последва впечатляваща заря – спектакъл и всичко сякаш приключи.

Мокър до кости аз и хиляди други напуснахме стадиона. Не усещах студ, не мислех за влажните дрехи. Единственото, което се въртеше в главата ми, беше радостта, че бях станал част от това значимо събитие, демонстрирало за пореден път най-хубавите човешки добродетели, най-хубавото от българската традиция!

На сутринта се събудих в добро настроение. В социалната мрежа видях, че Бербатов се беше снимал с Малдини. Мислех, че си е заминал още снощи, но очевидно не беше. Казах си, че тогава и аз имам своя шанс. Отново се появих в хотела. Този път направих истински удар, снимайки се с още куп легенди – Серхи, Балъков, Салинас, Ба.

DSC_7317

DSC_7313

DSC_7316

DSC_7311

„Ето го и него – от плът и кръв. Знаех си, че още не си е тръгнал“ си казвам наум, докато кроя бърз план как да направя снимката с Паоло Малдини… любимият ми футболист от любимия отбор от любимите детски години… Беше 1994. Предстоеше финал на Шампионската лига между Милан и Барселона. Черно-белият ми Юност едва позволяваше да различавам екипите на двата отбора. Знаех, че Стоичков играе за Барселона, но името Милан ми звучеше по-привлекателно. Всъщност това беше първият ми съзнателен мач и за дълги години напред щеше да определи отбора на сърцето ми. В съзнанието на едно малко момче 4-0 е огромен резултат, а когато е постигнат от отбора, на когото е симпатизирало, последствията са значими и трайни. Така в онази вечер се зароди любовта ми към италианския футбол и по-специално Милан. И сега пред мен стоеше най-голямата легенда на този отбор. Истината е, че нещата не бяха никак лесни. Вместо да пробвам селфи, се доверих на майсторството на непознат за мен фен, но се оказа, че решението е било грешно. Снимката с идола ми не се получи на фокус и така въпреки огромните ми усилия да се преборя с трима охранители и оскъдното време, останах без качествено фото с Паоло.

DSC_7309

21 май се оказа изключителен ден. Наричат го Камата, Модерния ляв, Мегазвездата на българския футбол, Легендата, Кавалерът на златната топка… сещате се, че това е Христо Стоичков. При все цялата позитивна емоция, която ми донесе бенефисът, щях да чувствам една празнота, ако не бях си направил снимков спомен и с големия домакин на събитието.

DSC_7314

P.S. А ако се питате накъде се е загледал Ицо – просто видя добрия си приятел Краси Балъков и веднага му подвикна нещо!

 

София, 2016                                                                     Стефан Колев

 

 

 

 

 

Leave a Reply