Един дълъг ден в Дъблин – град на писатели, музеи и още нещо

Дъблин е сред тези места, които привличаха вниманието ми от години. Мистификацията, която това име беше придобило с годините, се дължеше основно на няколко значими автори – Джеймс Джойс, с когото имаме сходни вкусове поне що се отнася до красотите на Истрия, Оскар Уайлд, чийто портрет на Дориан Грей продължава така живо да ме вълнува всеки път при споменаването на това име и разбира се твърде непопулярният Андрю Готлиб, който запали страстта ми към тази зелена страна Ирландия и особеното отношение към уискито в нея.

Харесвам ирландската музика, допадат ми и местните танци. С кухнята ме запозна вечно усмихнатият Тери, който стопанисваше пъб в родния ми град преди години. Определено исках да вникна по-дълбоко в културата и историята на ирландците и по-специално Дъблин.

Напоследък този град става все по-достъпен от България и честно казано не съм имал никакви проблеми с резервирането на полета. За по-малко от четири часа самолетът се приземи плавно на летището в Дъблин. Посрещна ме облачно време, но без валеж. За да достигне до центъра на града, човек може да използва повече от една опции. Такситата не са за препоръчване, поради по-високата цена, но пък автобусна линия би ви отвела за сумата около 4-7 евро.

Докато мислех върху това, което ми предстоеше, бегло обърнах внимание, че табелите по магистралата бяха двуезични. Местният ирландски език всъщност е едно от гаелските наречия, които спадат към келтския езиков клон. Както на много места в Европа и тук през XIX век в духа на национализма се оформя съвременната му концепция. Оказа се, че всъщност тези двуезични табели са се появили едва преди няколко години, което също идва да покаже засилването на местния патриотизъм. А той лъхаше от много места и да си призная винаги съм харесвал подобно отношение към родната култура, което поражда повод за гордост у местните и повод за уважение от страна на чужденците.

Още докато пътувах с автобуса, успях да зърна три от атракциите на града – залата „Арена 3“, моста Самуел Бекет и кораба „Джийни Джонстън“ в река Лифи, символ на ирландската емиграция през XIX век.

Бях се спрял на хостел в центъра на града до известния мост О‘Конъл. Така основните забележителности, които пораждаха интерес у мен, щяха да бъдат в рамките на допустимото пешеходно разстояние. А градът наистина е приятен за разходки. Като бивша британска колония човек трябва да се съобразява с лявото движение, а също така да е наясно, че контактите по стените изискват специален вид щепсел, както и крановете на чешмата са два отделни (един за топла и един за студена вода).

Но да се върна към разходката. По улица О‘Конъл започнах с една снимка при любимия на всички Джеймс Джойс.

Предполагам, че всеки посетител на града зърва и 120-метровия пилон, чието предназначение така и не успях да разгадая. На това място някога имало колона със статуя на адмирал Нелсън, но по обективни причини тя е взривена още през 60-те години на миналия век.

Ако има някое място в Дъблин, което да въплъщава в пълна степен гордия дух на ирландците, то това безспорно е Тринити колидж. Като медиевист тръпнех в очакване да посетя това място, защото то крие изключително важна за мен ценност, която дори бих окачествил като топ-експоната на Ирландия. След стая, в която бяха представени редица ръкописни творби от Късното Средновековие, влязох в помещението, където се пазеше тя – Келската книга. Това четвероевангелие писано около 800 година е истински шедьовър, който оправдаваше всяко от 11-те евро платени за входна такса. През 50-те години на XX век книгата е разделена на четири отделни части като изложени са две от тях, а другите се пазят в трезор. Аз можах да зърна по две страници от Матей и Марко, а след три месеца те ще бъдат заменени от Лука и Йоан. Изработката на творбата е ювелирна и съвсем естествено снимките бяха забранени, а за сигурността се грижеше специален човек. Другата голяма атракция в Тринити колидж е библиотеката. Безкрайните рафтове, по които прашасваха няколкостотин хиляди томове, витите стълби, скулпторите на изтъкнати учени придаваха една леко загадъчна и същевременно академична атмосфера на мястото. Ценни вещи, свързани с любимия на малки и големи писател Джонатан Суифт, бяха изложени в специална витрина.

Минавайки покрай импозантната сграда на Народната банка, достигнах и до Замъка на Дъблин. Архитектурата на сградата подсказваше, че е вдъхновена от достиженията на късната готика, но има и немалка барокова намеса. Впечатляваща постройка с малка градина пред нея.

Това, което търсех тук, беше обявеният преди няколко години за най-добър музей в Европа „Честър Бийти“. Изключително богата колекция, която пренасяше посетителя от Европа в Близкия Изток, Далечния Изток и Северна Африка. Освен културното наследство, експозицията представяше и религиозното разнообразие по тези места. Една от добрите черти на Дъблин е свободният вход за редица от музеите, сред които попадаше и „Честър Бийти“.

Следващата спирка беше катедралата „Крайст чърч“. Със своята 1000-годишна история тя минава за една от най-старите сгради в града. Разбира се корекции по архитектурата са правени през вековете. Особен интерес у мен предизвика гробът на норманския завоевател на Дъблин от XII век лорд Стронгбоу, чието име днес носи известната сайдър напитка. Цялостната атмосфера на мястото се допълва от криптата, където можеха да се видят редица вещи, принадлежали на благороднически фамилии. Самата църква посредством покрит пасаж се свързва със сградата, където днес се помещава средновековният музей „Дъблиния“, който бих оприличил по-скоро на посетителския център във Велико Търново или музея във френския град Провен.

Следващата спирка беше катедралата „Свети Патрик“. Тя много наподобяваше посетената вече „Крайст чърч“. За покровителя на Ирландия е изписано доста, така че няма смисъл да се повтарям. Освен красивия парк, който беше оформен на това място, впечатление направи и мемориална стена, върху която в метални медалиони бяха почетени редица изтъкнати ирландски интелектуалци.

Тук някъде времето напомни за себе си и логичният дъжд най-после намокри улиците и минувачите. Казвам това, защото той не беше силен, а освен това спираше и отново започваше да вали през приблизително едночасови интервали.

Разходката продължи в посока към главния викториански парк Свети Стефан. Какво хубаво име за парк! Кратка пауза за сувенири в едноименния търговски център и след това бърза обиколка на езерото в градината. В непосредствена близост се намираха и градините Айви, но за тях нямаше време, защото бях планувал още няколко обекта.

Националният археологически музей беше следващата спирка. Експозицията включваше богати колекции от различни исторически периоди – келти, викинги и дори Древен Египет. Бих искал да обърна внимание на един експонат от времето на викингите (вид табла за игра), който имаше сантиментална стойност за мен, защото го бях виждал преди повече от 20 години в една детска книжка и наистина изпитах огромно удоволствие сега да го зърна и на живо. Впечатление ми направи една каменна глава с три лица и разбира се златното съкровище от бронзовата епоха.

Не пропуснах и националната библиотека, където се запознах с живота на поета Уилям Йейтс и се насладих на красивия таван в просторната главна читалня.

Също така имаше и малка експозиция, посветена на ирландците в Първата световна война, от която ставаше ясно, че са играли значима роля в битките на Балканите.

Националната галерия на Ирландия се оказа малка по размери, но пък доста качествена. Сред произведенията, които бяха изложени, преобладаваха творби на любимата ми френска живопис. Колекция включваща Дьолакроа, Сисле, Моне, ван Гог, Пикасо говори сама по себе си. Оказа се, че има временна изложба с творби на Караваджо и последователи. При все че вече бях гледал част от тези картини в други европейски галерии, реших отново да се насладя на майсторите от XVI и XVII век.

Минах покрай Лайнстър хаус (седалището на парламента) и парк Мерион, където имаше паметник на незнайния воин с вечен огън. В близост се намира и любопитната скулптура на още един изтъкнат дъблински син – Оскар Уайлд.

Природонаучният музей беше тематично разделен на два етажа. На партерния беше изложена местната ирландска фауна, докато на горния етаж бяха събрани препарирани животни от целия свят. Впечатление направи и богатата колекция насекоми.

Безспорно Дъблин предлагаше още любопитни музеи, сред които пивоварната на Гинес, фабриката за уиски Джеймисън, затворът Килмайнхам и симпатичният зоопарк, но тях жертвах в името на голямата цел – посещение на спортно събитие. Сокърът, както му казват ирландците, всъщност отстъпва по популярност на другите игри като хърлинг или гаелски футбол, но въпреки това си остава ненадминат източник на емоция.

Петдесетхилядният стадион „Авива“ се оказа едно от най-добрите съоръжения, които бях посещавал. Предстоеше приятелски мач между отборите на Ирландия и Исландия. Часове преди старта се усещаше приповдигнато настроение из улиците на града, а емоцията се усилваше с приближаването ми към стадиона. По моя преценка около 40 000 души станаха свидетели на първата домакинска загуба на своите любимци от доста време насам, но това в никакъв случай не наруши позитивизма на местните. Като за финал успях да си направя и скъп спомен – снимка с легенда на световния футбол и голям приятел на България и нашия капитан Стилиян Петров. Безкрайно положителен човек, който е оставил дълбока следа в редица отбори като състезател, а и като треньор – Мартин О‘Нийл.

Без значение от резултата местните пъбове бяха готови да посрещнат зажаднелите ирландци. И ако районът Темпъл бар се е превърнал в основна туристическа атракция, която може да ви изненада със завишените цени, то на много места човек можеше да види по-непретенциозни заведения, където в уютна атмосфера да пийне един ейл, гледайки гонки с коне и кучета по екраните или обсъждайки резултатите от завършилия преди минути мач на „Авива“ или предстоящите сблъсъци по ръгби.

Такъв беше моят дълъг и емоционален ден в Дъблин, град на писатели, уиски, бира, спорт, музеи и малко над милион вечно усмихнати шегаджии, наречени ирландци, както и неизвестен брой леприкони, носещи богатство на тези, които успеят да ги зърнат и уловят…

 

 

София, 2017                                                               Стефан Колев