Приключние в Истрия (Мозайките на Пореч)

Беше средата на февруари. Безснежната студена зима сериозно заплашваше животът ми да навлезе в коловоза на посредствеността. С все по-голямо вълнение броях дните до своето заминаване, но нещо някъде дълбоко в гърдите ми не ми даваше покой. Чувствах, че ще бъде жалко, ако не успея да взема максимума от престоя си в тази великолепна страна Хърватия.

Дългите часове сред разнообразните книги посветени на архитектура и изкуство в университетската библиотека все повече усилваха желанието ми да затворя Юстиниановия цикъл. В краткото си земно съществуване съм имал възможност да се докосна до редица шедьоври, но безспорно особено място в съзнанието ми заемат творенията на император Юстиниан от VI век. „Света София“ в Константинопол, най-значимата постройка в Европа в продължение на хилядолетие, днес е само блед спомен на някогашното си великолепие. „Сан Витале“ в Равена, с мозайките изобразяващи Юстиниан и съпругата му Теодора, е истински брилянт, до който също успях да се докосна по Божията воля. Ала имаше още един обект, който очакваше срещата си с мен. Сравнително далеч, сравнително недостъпен от България, в тази февруарска вечер той изглеждаше по-близък от всякога. Жребият бе хвърлен. На другия ден поех на своето приключение в Истрия, главна цел, на което, бе именно Еуфразиевата базилика в Пореч.

Рано сутринта автобусът напусна загребската гара. Преминахме през красивия заснежен планински район на Горски Котар (най-сетне видях сняг в Хърватия), направихме кратка почивка в познатата ми вече Риека, отново успях да зърна романтичния залив на „Старата Госпожа“ Опатия и навлязохме в сърцето на полуострова. Наричат вътрешността на Истрия Малката Тоскана, заради безкрайните хълмисти пейзажи, сгушените средновековни градчета и обширните лозови насаждения, които дават плод за производството на едни от най-добрите европейски вина. Мотовун и Пазин напомняха за тази най-привлекателна за мен част на съседна Италия. За миг се пренесох от другата страна на Адриатическо море. Спомените за Сан Джиминяно, за люлката на Ренесанса Флоренция нахлуха в главата ми, но скоро трябваше да отшумят, защото сега бях в Хърватия и скоро ми предстоеше първа среща с Пореч.

Бяха изминали около пет часа, откакто потеглих сутринта от моя Загреб, когато автобусът спря на автогарата в Пореч. Разписанието подсказваше, че имах не повече от два часа, за да разгледам, ако исках да съм навреме, за да хвана превоз за съседния Ровин.

Пореч е един от онези градове, които времето е дарило с бурна история. Най-значима роля са изиграли римляните, които превръщат Паренциум в главен център на региона. Характерна черта за тяхното градоустройство е наличието на две пресичащи се главни улици, едната от изток на запад (Декуманус), а другата от север-юг (Кардо). И днес тези улици в Пореч носят същите имена. По тях са разположени и основните забележителности на града, които са фундамент за успешното развитие на туризма.

Първо се озовах на площада на Свободата, където ме посрещна импозантната църква „Света Богородица от Ангела“ строена в XVIII век. Голямото открито пространство служеше като обширно преддверие към същината – старата градска част, която е разположена върху малък полуостров. Като истински страж ме очакваше петстенна венецианска кула от XV век, върху която личеше лъвът на свети Марко.

По-надолу по улицата се намираше най-представителната жилищна сграда в града. До болка познатата венецианска флорална готика веднага прикова погледа ми. Нямаше съмнение, че е строена от заможна фамилия.

В западния край на полуострова се появи още един площад – Марафор, който пък е бил най-широкият в античността. В северозападния му край открих и нещо наистина впечатляващо – каменна романска къща (вероятно XII или XIII век). Срещал съм подобни къщи в Скопие и Враца, но те са от доста по-късен период. Тази любопитна триетажна постройка разполагаше с външно стълбище и дървена тераса на последния етаж, която е била възстановена в XX век. Изключителен обект!

Времето ми беше ограничено затова бързо се придвижих назад и открих още една любопитна романска фасада. Кои бяха светците, изобразени върху нея, не знаех, но определено беше нещо нетипично за улица свети Мавро.

Именно на него е била посветена първата базилика в региона от IV век. Нямах търпение най-сетне да вляза в най-голямата забележителност на града – Еуфразиевата базилика, включена в списъка на Юнеско за световното културно-историческо наследство през 1997 година. Тя всъщност е посветена на Успение на света Богородица, но е известна по-скоро с името на епископа, по чието време е съградена в VI век. Самата обиколка протичаше по специално обозначен маршрут и ме прекара през целия епископски комплекс. Започнах с малък атриум, където бяха събрани различни каменни орнаменти. Следваше баптистериум. Октагоналната постройка от VI век пазеше кръщелен купел в средата. По специална дървена стълба човек можеше да задоволи естественото си желание да погледне града от височината на последния етаж на камбанарията. Нямаше как да пропусна и това. Обиколката ми продължи с експозицията на църковна утвар и изкуство в епископския дворец. Най-много ми допадна един стол. Малка изложба, включваща още любопитни каменни паметници и ранни мозайки ме очакваше в следващото помещение. Оттам се излизаше навън до северните крепостни стени. Лекият бриз нежно галеше косата ми, а зад гърба ми оставаха руините от по-старата базилика на това място. Въпреки че мястото беше подходящо човек да се наслади на спокойствието и тихия плисък на вълните, не разполагах с време за губене. Влизайки в базиликата попаднах на мястото, където беше разположен гробът на свети Мавро.

Най-накрая като истинска черешка върху торта човек можеше да зърне и великолепните мозайки, съхранени в олтарната абсида и върху балдахина. Огромното помещение и липсата на посетители по това време увеличаваха усещането за величието на Юстиниановата епоха. Можех само да наблюдавам и благоговея пред ненадминатия връх на това изкуство, на тази фина изработка, на тази толкова изящна централна фигура на света Богородица. В този момент думите на един от моите хърватски професори по история на изкуството, че именно тези са най-значимите мозайки от VI век, не ми звучаха никак пресилено, макар че онази Теодора в Равена…

Преди да се отправя към автогарата исках да зърна и крайбрежната улица. Там се намираше местният пазар, както и още една венецианска отбранителна кула, този път кръгла.

Успях да снимам и две красиви сгради, които даваха тон на новия исторически период в града започнал през XIX век – френската окупация и последвалото управление на Хабсбургите. Театърът и общинската палата ярко контрастираха с венецианската готика и римското наследство, които преобладаваха в стария град.

Часовникът отброяваше последните минути в този интересен град. Бях нетърпелив за това, което ми предстоеше в следващия, но също така желаех някога отново да се завърна в Пореч. Имаше какво още да видя, какво още да посетя, липсваха ми парченца от цялостната мозайка на Паренциум, Паренцо, Пореч.

Пътувайки от Пореч за Ровин щастливият човек със сигурност ще успее да зърне Лимския залив. Името му подсказва, че е играл ролята на граница между две римски области, едната с център Паренциум, а другата – Пола. Тази всечена на 10 км навътре морска ивица, дълбока до 30 метра и широка до 600 метра, над бреговете на която се издигат 100 метрови хълмове наподобява изключително много на фиорд, но генезисът ѝ е съвсем различен.

40-те километра между Пореч и Ровин изминах неусетно, а какво се случи там…

(следва продължение)

 

Пловдив, 2017                              Стефан Колев